Обезщетение при пенсиониране при наличие на втори трудов договор

В какъв размер се дължи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при наличие и на втори трудов договор

Николай Стоянов

11.07.2021
"

към статията

В кои случаи се дължи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в увеличен размер

Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ от последната  редакция – ДВ, бр. 107 от 2020 г., при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж.

Основателността на претенцията се предпоставя от установяване на пораждащия фактическия състав на спорното притезание, който съгласно посочената норма включва следните елементи: 1/ прекратяване на съществуващо между страните трудово правоотношение без значение на конкретното прекратително основание; 2/ прекратяването на трудовия договор да е извършено след като служителят – ищец е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; и 3/ служителят – да е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години.

Има ли право работникът или служителят на обезщетение в увеличен размер от 6 брутни работни заплати, ако освен по основното трудово правоотношение е работил и по втори трудов договор при друг работодател?

Отговорът е положителен, дори ако работникът или служителят е бил:

  1. В неплатен отпуск по основния трудов договор и през това време е полагал труд по втори трудов договор при друг работодател;
  2. Ако е бил в неплатен отпуск по основното трудово правоотношение  като съпруг/съпруга на дългосрочно командирован служител в дипломатическа служба на осн. чл. 77, ал. 1и ал. 2 от Закона за дипломатическата служба, сключително и ако е полагал труд по втори трудов договор  

Законовото изискване на работника или служителя да е прослужил 10 години трудов стаж през последните 20 години при работодателя, обуславящо възникване на предявеното от него вземане в размер от 6 брутни работни заплати, се явява изпълнено независимо от обстоятелството, че през процесния период е имал трудово правоотношение и с друг работодател. Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ въвежда като елемент от правопораждащия фактически състав условието за продължителност на трудовия стаж при същия работодател най-малко 10 години, при преценката за което единствено релевантно е наличието на трудово правоотношение между страните, съществувало без прекъсване в рамките на периода, покриващ изискуемия трудов стаж. Визираната законова норма не поставя като изискване прекратеният трудов договор да е бил единствен източник на трудови доходи за служителя, поради което полагането на труд от последния и по правоотношения с други работодатели по време на действие на основното такова не изключва признатото му вземане на обезщетение в по-голям размер. При определяне продължителността на необходимия 10-годишен стаж за 20 годишен период без правно значение е и евентуалното прекъсване на времето, което се зачита за трудов стаж по основното трудово правоотношение поради настъпване на предвидени в закона обстоятелства, щом като се запазва непрекъснатото съществуване на това правоотношение. Обезщетение в размер на шест брутни трудови възнаграждения е дължимо, независимо дали трудовият стаж е непрекъснат и дали е имало промяна в трудовите му функции.

Правото съществува дори ако работникът или служителят е работил и при друг работодател по паралелно трудово правоотношение за допълнителен труд при условията на чл. 111 КТ. Съгласно чл. 111 КТ трудов договор за външно съвместителство се сключва с работодател, различен от този по основното трудово правоотношение. Следователно работникът или служителят трябва да работи по друго трудово правоотношение /основно/, за да може да полага и допълнителен труд при друг работодател като външно съвместителство. Именно наличието и на друго основно правоотношение оправдава и облекчения ред за прекратяване на трудовите договори за допълнителен труд, предвиден в чл. 334 КТ. Според определението на § 1, т. 12 КТ основно е всяко трудово правоотношение, независимо от основанието за възникването му, което е съществувало преди сключването на трудов договор за допълнителен труд. От това определение става ясно, че работникът или служителят може да работи само по едно основно трудово правоотношение, тъй като всяко последващо правоотношение, възникнало преди прекратяването на предходното, би било такова за допълнителен труд, т.е. основно трудово правоотношение е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Съответно, когато труд се полага само по едно трудово правоотношение, то винаги ще бъде основно, дори и да не е възникнало като такова, поради липсата на друго правоотношение.

Полагането на допълнителен труд при друг работодател е допустимо по смисъла на чл. 111 КТ и следователно не е пречка за получаване на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от работодателя по основното трудово правоотношение в максимален размер при наличие на предпоставките за това. Изискването работникът или служителят да е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години не е равнозначно на изискване за единствено трудово правоотношение. Обезщетението е обвързано както с факта на уволнението, независимо на какво основание, така и с придобиването на право на пенсия. Ползването на неплатен отпуск по основното трудово правоотношение, и изпълнение на работа по втори трудов договор само довежда до намаляване на времето, зачетено за трудов стаж по основния договор, но не и до прекъсване на трудовоправната връзка.

Решение № 18410/20.11.2014 г. на СГС по в.гр. д. № 9284/2014 г. и Oпределение № 561/24.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2015 г. IV г.о., с което посоченото въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване.

Oпределение № 1042/26.07.2011 г., гр. д. № 224/2011 г., IV г.о., ВКС

Oпределение № 84/28.02.2012 г., гр. д. № 1441/2011 г., III г.о., ВКС

Oпределение № 959/01.10.2010 г., гр. д. № 522/2010 г., III г.о., ВКС  

Решение № 203 от 16.06.2017 г. по в. гр. д. № 1164/2017 г. на Окръжен съд – Стара Загора

Решение № 2034 от 07.03.2016 г. по гр. д. № 40230/2015 г. на Софийски районен съд

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *